Ichko Dimitrov

Христо (Ичко) Димитров Комитов, известен като Гюпчето, Гюпчев или Паячкият лъв, e български офицер и революционер, ръководител на Солунския революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Ранни години

Ичко Димитров е роден през 1880 година в земеделско семейство в гумендженското село Баровица, тогава в Османската империя, днес Кастанери, Гърция. Получава основно образование. Завършва трети прогимназиален клас в Гумендже, става член на ВМОРО през 1896 година като легален деец, а после четник при Апостол Петков, а от 1902 година е помощник войвода на Иванчо Карасулията. Ранен е в сражението от 21 март 1905 година край Лесково, в което загива войводата Иванчо. Ичко Димитров се изтегля на лечение в България и след това става самостоятелен войвода в Гумендженско от 1907 година. На 15 април същата година води сражение с турски аскер в Паяк планина, при което е ранен в крака и в лицето, след което повторно се изтегля в България на лечение.

След Младотурската революция

След Младотурската революция от юли 1908 година се легализира и през 1909 година участва в похода към Цариград, след което се разпорежда с хотел „Балкан“ в Солун. След началото на Обезоръжителната акция на младотурците от 1910 година е принуден да бяга в България, откъдето заедно с войводите Христо Чернопеев, Апостол Петков и Въндо Гьошев повторно влиза в Македония. Ичко Димитров с малка чета действа в Гевгелийско, а Апостол Петков е определен за центрови войвода, но след убийството му на 2 август 1911 година Ичко Димитров поема ръководството на Солунски революционен окръг и за наказание заради убийството на Подстол войвода запалва къщата на Тодор Чифтеов. Тогава подчинени са му Иван Пальошев, който обикаля в района на Ениджевардарското езеро и Въндо Гьошев, който се разполага около Корнишор. През 1911 година заедно с Димитър Робков убива санданиста Коста Гацев, който отказва да възстанови революционната дейност в Баровица. Като отмъщение ренегатът Трайо Курлев убива бащата на Ичко Димитров. С идването на зимата Ичко Димитров се изтегля в България.

През май 1912 година пристига в Кожух, начело на чета от 25 души, въоръжена и снабдена от Константин Дзеков. Снабдена е и с пълномощно от Тодор Лазаров. На 23 юли 1912 година четата му разбива тази на ренегата Христо Капитанчето, който е убит в сражението. След това сражение към Ичковата чета се присъединява ренегатът Тано Кудев - Данго. Данго (Данко) Баровски е харамия, бивш деец на ВМОРО, по-късно андарт, получил директива от гръцките духовни власти действа с българите срещу турците. Друг ренегат Никола Христов, с подкрепа от младотурския комитет, се установява в Ливада. Ичко Димитров пленява влашките мандраджии и овчари и влиза в преговори със селските ръководители, които признават организацията и избират Дако Фармакев за местен ръководител с помощник Мино Пържолов. След това се съединява с четата на Въндо Гьошев и закрепва статута на организацията в Паяк планина. Скоро след това залавя Лазар Доямов, който по-рано е пленил Димитър Гоцев от Гумендже и иска за него откуп от богатия му баща. Лазар Доямов отказва да се присъедини към четата и да изостави разбойничеството и е екзекутиран. На 19 септември 1912 година четата влиза в село Крива, но е предадена от Манчо Карпуцов и гъркоманския кмет Танас Кармезов. Скоро пристига турски аскер и четата влиза в тежко сражение. Селото е частично опожарено след артилерийски обстрел, доста мирни селяни са убити, а четата се изтегля към Корнишор на 20 септември. След това Ичко Димитров организира отмъщение за убийството на Апостол Петков. В Петгъс четникът му Данго убива Ичко и Никола Ичкови, а самият Ичко Димитров заедно с Въндо Гьошев се насочват към Крушаре, където залавят ренегатите Дино Тъпов и двама негови роднини и ги екзекутират. Влиза в Радомир и отвлича шестима четници на ренегата Трайко Курлев, а след това води сражение с турски аскер край връх Байраците на път за гевгелийско.

Ичко Димитров влиза в конфликт с другата българска чета в Кожух — тази на Коста Попето и секретаря му Ангел Динев, които обвиняват Ичко във върховизъм. Ангел Динев пише:

С помощта на Алберт Сониксен, представител на ВМОРО в САЩ, Димитров прави опит да подобри въоръжението на четите с новоизобретените по това време картечници.

По време на войните за национално обединение

В началото на Балканската война в 1912 година като ръководител на Солунския революционен окръг участва в организацията на обособените околии, в мобилизацията на четите и милицията по места, която подпомага действията на Седма пехотна рилска дивизия освободила района от Гевгели до Солун. Ичко Димитров получава офицерски чин в Българската армия и служи като войвода на Първа отделна партизанска рота заедно с Георги Тодоров. Четите на Димитров, Тодоров и Михаил Странджата освобождават Гумендже и привличат и много нови сили, които наред с активните четници се вливат в редовете на Македоно-одринското опълчение. На 18 октомври напада жп моста край село Удово с цел да го взриви, но там заварва пристигнали сръбски войни. На 19-20 октомври влиза в опразнения от турски войски и администрация Гевгели.

По-късно Димитров служи в Първа рота на Четиринадесета воденска дружина и в Сборната партизанска рота. Награден е с орден „За храброст“ IV степен. В началото на Междусъюзническата война напада сърбите при Моин, след което напредва към Гумендже. При отстъплението на българските войски преминава на левия бряг на Вардар, където дава сражение и загиват четниците му Тома Дураков от Енидже Вардар, Ичко Караджов и Тано Танчев от Гумендже.

През Първата световна война е командир на разузнавателен отряд в Паяк планина. Участва в потушаването на Топлишкото въстание през 1917 година като началник на планински взвод.

След края на войната в 1919 година Ичко Димитров пръв заминава като войвода за Гевгелийска околия, в която е изградена широка революционна мрежа на възродената ВМРО. Тежко ранен в сражение със сръбската войска на 14 септември 1920 година при преминаване на Вардар край село Удово се самоубива. Съобщенията в пресата дават противоречиви сведения за смъртта му. Сръбският вестник „Правда“ дава информация, че в битката загива само войводата. Докато в българския вестник „Македония“ в брой 83/1920 година пише: „Доколкото знаем, Ичко Димитров след погрома през 1918 година остана в родното си место и оттогава не е дохождал в България“.

След смъртта му за гевгелийски войвода е избран Стоян Мандалов. След освобождението на Вардарска Македония през 1941 година братът на Ичко Димитров, Георги Димитров, устройва церемония и панихида в памет на войводата на лобното му място.

• "Ичко Димитров - Гюпчев; Из революционните борби в Паяк Планина" – Статия от Христо Шалдев публикувана в списание „Илюстрация Илинден“, книга 27, 28, 29, 30, 31, София, 1931 година